Следваща спирка... BG LIFE

Иван ПЪРВАНОВ
Най-голямата партийна тайна на БСП се пазеше до неотдавна от една врата. Тя се намира на „Позитано” 20, етаж 4, и преминалият прага й се озовава в светая светих на всяка политическа централа – кабинета на лидера. А съкровената й тайна е, че зад притеснително кроткото изражение на обитателя на същия този кабинет и мекия блясък на очилата му цъка пластичният взрив на опустошителния му гняв.
Малка резка в долния десен ъгъл на споменатата врата бе запечатала бомбения шут на Станишев в един от пристъпите му на ярост и подсказваше на влизащите при председателя на партията, че той може и да прилича на подготвен, но плах студент, ама само прилича. В деня, когато белегът бил оставен, по думите на очевидци соцшефът така се разбушувал, че за има-няма 5 минути изпоуволнил с глас на гръмовержец де-що имало секретарка, пресаташе и редови сътрудник на етажа. Е, като се поспоукоил, пак за 5 минути ги назначил обратно.
Резката вече я няма, вратата на „Позитано” може да е сменена или прелакирана, кой знае. Вратата към властта обаче се сдоби съвсем скоро с подобна следа. Близостта на НДСВ с опозицията по прословутия въпрос да гласуват ли аджеба българските турци, живеещи в южната ни съседка, за европарламент или не, разпали тъй силно ревността на Станишев, че шутът му под формата на заплаха за предсрочни избори още кънти по страниците на вестниците и в главите на щатните политанализатори. Така партийната тайна изведнъж се превърна в коалиционна.
А всъщност и в държавна. Разбира се, не защото нравът на министър-председателя попада в графата национална сигурност, макар че е възможно да се окаже опасно стратегическо оръжие. На „Позитано” даже някои служители наричат точно този лидерски гняв „СС-23”, шегувайки се заради съвпадащите инициали на името на Сергей Станишев с прословутите съветски ракети. Причината е, че зад избухливостта на премиера прозира проста истина: властта я друса голям страх. И колкото и да се опитва да го прикрива, тази нейна тайна отдавна вече не е партийна, коалиционна или държавна, а публична.
БСП се страхува неистово от бъдещо явяване пред избирателите, тъй като на преданите активисти може този път да им писне от мънканията в стил: „Ама другари, притискат ни, налага се...” и да попитат кой примерно ги натискаше или им налагаше на червените депутати да гласуват за ДДС на книгите и против ДДС за ротативките.
ДПС все повече се стъписва от повсеместното обществено възмущение, насочено към него заради обръчите, заради разпасалите се като паши негови представители в управлението и в крайна сметка заради превръщането на политиката на сергия с повреден кантар. Доган и съратниците му може да не дават вид, но си умират от страх, че в един момент никой няма да ги иска за партньор край баницата на властта.
В НДСВ пък цари не просто страх, а ужас. Мисълта, че формацията им е все по-близо до небитието, така е стиснала за гушата жълтите избраници на Симеон, че даже името си решиха да сменят.
Проблемът е, че и опозицията е умряла от страх. Надежда се стресира от Стоянов, Стоянов от Костов, Костов от възможността да си остане завинаги намусен бивш Командир, Софиянски от прокурора, а Мозер от това, че колкото и да вдигне политическата й опонентка Масларова възрастта за пенсия, на земеделката едва ли й остава много до края на кариерата.
Шубелисва се и Волен Сидеров. Кога от изпреварила го кола на магистралата, кога от вестникарски материал, кога от това да не би да му спрат финансовите трансфери хората, на които много им изнася системата да има своя креслив, но контролиран шут.
Всички заедно – власт и опозиция, пък треперят от Бойко Борисов. Колчем чуят името му и им прималява като на общинска репортерка, интервюираща кмета. Той, виж, е смел. Ама недотам. Заръфа се с Овчаров, пък после се снима с него. Щеше да праща боклука на Станишев, след това му се примоли за площадка. И от президентските избори се изниза по терлици, нищо че до последно усукваше за плановете си и остави неприятен привкус у почитателите си, че прекият сблъсък с Георги Първанов го притеснява неимоверно...
Генералът и неговият ГЕРБ, разбира се, са фаворити да прикоткат развратеното и отвратено доверие на мнозина избиратели от тристранната коалиция. Но колкото и социолозите да помпат мускулите на Борисов, да ги пипат с нямо възхищение и да пророкуват, че той ще измете Станишев, царя и Доган от властта, реалността е съвсем различна. Симеон бе първият и последен кандидат-месия на прехода. След като даже рилските кълвачи разбраха, че цялата пиеска с 800-те дни и новия морал е била заради единия дърводобив, хората просто спряха да се повеждат по проекточудотворците.
Да, Волен Сидеров влезе в парламента, но българският народ не го направи министър-председател, нали? Да, Бойко Борисов ще бъде фактор на следващите парламентарни избори, но със сигурност ще трябва да се включи в някоя коалиция. Тогава приказките за генерална промяна удобно ще бъдат приспани за едни по-добри времена с логичното обяснение „е, няма как иначе”. Впрочем кметът прекрасно си дава сметка за тази перспектива. Само дето тя не го плаши, а очарова.
Така след като редуването във властта на принципа на махалото, люлеещо се от ляво на дясно и обратно, бе моделът, по който българските политици съгрешаваха с интересите на избирателите си през прехода, се оказа, че за новите европейски условия те са изнамерили и нова форма, но за същото съгрешаване. При нея просто всички са заедно едновременно на масата. Нищо чудно за въпросната форма да са си издействали и нарочен сертификат от Брюксел.
Затова едва ли е случайно, че вече се чуват пробни предупреждения как следващата управляваща коалиция щяла да е от 4-5 партии. Да му мислят математиците, каква ли ще трябва да е тогава формулата, която ще наследи сегашната 3-5-8.